Разграничаването между времевите форми на коментарните и разказвателните глаголни времена е важна тема, която е била разработена от немския лингвист Харалд Вайнрих. Неговите теории придобиват все по-голяма популярност през последните десетилетия, като не се ограничават само в лингвистиката, а засягат и нарратологията — дисциплина, която изследва структурите, формите и времевите рамки на разказването, както и начина, по който авторите и разказвачите изразяват себе си и присъствието си в текста. Вайнрих подчертава, че глаголните времена могат да изпълняват множество функции в текста, като една от тях е изразяването на отношението на автора към материала. Понякога изборът на времеви форма може да показва дали авторът е в позиция на коментар или на разказвач, което от своя страна разкрива неговите намерения и цели при създаването на текста.

Този подход е изключително ценен както за лингвистите, така и за самите писатели. За писателите разбирането за това кога и как да използват определени времена, им позволява да формулират по-ефективно своята идея и да създадат по-убедителна и насочена към читателя структура. Вайнрих, в своята известна книга „Tempus. Le funzioni dei tempi nel testo“ (1964), подробно разглежда ролята на времената и тяхната функция в текстовете. Той посочва, че коментарните времена, които са предимно в индикативната форма, служат за създаване на напрежение у читателя, като го въвличат по-активно в текста, докато разказвателните времена, също в индикатив, създават усещане за дистанция и спокойствие.

Разделянето между тези две групи времена е важно и за самите автори при структуриране на текстовете. Например, в разказите и в приказките, изборът на време може да създаде различни емоционални състояния у читателя. В приказката „Бременските музиканти“ на братя Грим, използването на минало далечно време (разказвателно) позволява на читателя да се потопи в една по-отдалечена и фантастична реалност, докато използването на сегашно или близко до сегашното време (коментарно) може да създаде усещане за по-голяма връзка с настоящето и по-реалистично възприятие.

Също така, разликата между коментарните и разказвателните времена може да се види и в структурата на романите. В класическите произведения като „Болестта на мъртвите“ на Лао Дзъ или „Братя Карамазови“ на Фьодор Достоевски, авторите често използват смесени временни форми, за да подчертаят различни нива на реалност и интерпретация. Това им позволява да разграничат събитията от личните коментари, да изградят метанаратив и да покажат как авторовата позиция влияе върху разказа.

В крайна сметка, разбирането и умелият избор между коментарните и разказвателните времена е ключов за създаването на ефективен текст, който не само разказва история, но и влияе на емоционалното и психологическото състояние на читателя. Това е важен инструмент за всеки писател и лингвист, който желае да постигне по-голяма дълбочина и въздействие в своето творчество.